През последните години Плиска и Преслав отново се радват на популярност и от изоставени мълчаливи свидетели на могъществото на Първата българска държава се превърнаха в места, които всеки българин, гордеещ се с нашата история, трябва да посети. Държавата също се притече на помощ и в резултат на интензивни десетгодишни разкопки, богати на находки, тези две дестинации се превърнаха в магнит за посетителите. Увлечени от могъществото на дворците в Плиска и Преслав, захласнати пред експонатите в Шуменския музей, често не се и замисляме дали всъщност виждаме най-важното. Достатъчно е да се завъртим покрай разкопките и да чуем история за последните разкрития, а в музея неща за гледане толкова много, че кое по-напред. Каменният лъв безспорно е един от любимците на посетителите, а Каменните баби са може би най-внушителният експонат, стига да сте ги забелязали на влизане в музея. Но в музея не могат да се поберат всички експонати.

Една от забележителностите открити в района на Плиска, още при първите разкопки в началото на 20 век, са т. нар. девташлари или в превод от персийски и тюркски – камъни-зли духове. В България има общо 49 групи девташлари. Те се срещат на няколко места, но най-вече в района на Плисковското поле, като едни от най-интересните са може би при с. Златна нива. Девташларите представляват каменни блокове побити в земята и образуващи геометрична фигура. Лесно е да ги пропуснете – ако идвате от Плиска към Златна нива, следете полята отляво и ще ги видите малко преди да влезете в селото – гордо изправени сред ширналите се посеви, оставени непокътнати през вековете - кой би дръзнал да наруши покоя им? При вглеждане отблизо на някои от тях може да се открият рисунки, най-различимата, от които е на конник.

Странно, но ние българите дължим първите страници за историята на Първото българско царство, излезли от земните недра, на трима небългари – Константин Иречек, Карел Шкорпил и Геза Фехер. Минавайки по нашите земи те остават запленени от историята ни и именно на тях се дължат първите сведения за Мадарския конник и инициирането на проучвания в района на Плиска и Мадара. През 1929г. Геза Фехер пише за „огромните каменни групи” при външния окоп на Плиска, тогава с. Абоба. Картината, която описва е на огромни каменни блокове, подредени в квадрати от 5, 7 и 9 реда, достигащи на височина до 1.5м. и диаметър при основата до 1.7м., ориентирани в четирите посоки на света – факт, който навежда някои от изследователите към мисълта, че девташларите са свързани с култа към слънцето.  Още по негово време имало много липсващи камъни, тъй като те били използвани от местните за строежи. Всъщност първите две групи девташлари са открити още през 1884г. от Константин Иречек и те също са от района на Плиска.

Каменните блокове, побити в земята сякаш за вечни времена, имат особена аура. Тихо и неуютно е край тях, като изоставен град насред пустинята. Стоят безмълвни, разхвърляни в полето, и имат да разкажат стотици години история. Стоят и чакат своя Шампольон, който да ги разгадае, да разчете посланието им и да го предаде на поколенията. Теории за тяхното значение не липсват.

Какво представляват девташларите - тук учените не са единодушни. Според Геза Фехер те са надгробни паметници и той подкрепя твърдението си с факта, че тюрките имали обичай да нареждат до гроба на починалия камъни, символизиращи убитите от покойника неприятели. Те вярвали, че убитите неприятели ще бъдат слуги на воините в задгробния живот. Други изследователи като Ст. Михайлов обаче са на мнение, че девташларите не са надгробни паметници, тъй като погребения покрай тях не са открити. Те смятат, че девташларите са въспоменателни паметници на воини, загинали в битка далеч от родината си. Има и други версии, свързващи девташларите с русалиите, култа към слънцето и различни обреди. В полза на последното говорят намерените при разкопките при някои девташлари човешки и животински кости, ножчета, връх на стрела и подкова.

И днес тези камъни духове стоят безмълвно разпръснати из Плисковското поле при останките от столицата на Първата българска държава. Самотно и пусто е при тях и някак величествено. Макар и да са изминали хиляди години, откакто те са поставени като свидетели на могъщество и воинска доблест, те продължават да стоят на поста си – сурови и недостъпни, могъщи и величествени, като своите истински първообрази. Едни каменни свидетелства от време на гиганти, време на подвизи и слава, част от нашата, българската история, което сме обречени да помним.